Добри практики

Как училищата могат да помогнат на учениците да бъдат целеустремени

Как училищата могат да помогнат на учениците да бъдат целеустремени

Когато Али Бъфет е младо момиче със затруднения в четенето, родителите ѝ наемат домашен учител, който ѝ казва: „В този момент ти е трудно, но аз съм с теб и те уверявам, че ще направиш великолепни неща“. Вече 20-годишна и второкурсник в университета Тулейн, Бъфет е уверена, че топлината и уверенията на нейният учител са задали посоката на живота ѝ. Осъзнава, че устойчивата подкрепа, получена от родителите, преподавателите и частният ѝ учител не е нещо, което всяко дете с образователни затруднения получава.
Доста деца не чуват израза „Ще постигнеш много и ще бъдеш успешен“, казва тя. Оценила своя късмет и благодарна на хората, които са ѝ помогнали, Бъфет обмисля политическа кариера, за да може пълноценно да оформя промени в образователната или здравната система. „Усещам нуждата да върна жеста, като се посветя в тази сфера“.

Да притежаваш подобно чувство за добавена стойност и воля е „дългосрочният и първостепенен мотивационен фактор“, твърди Уилям Деймън, автор на „Пътят към целеустремеността“. Да го притежаваш означава да се интересуваш от нещо по-повече от себе си. По думите му, това усещане често се подклажда от наблюдение, че нещо в обществото липсва, и ти можеш да го осигуриш или набавиш. То също е и ценностна нагласа, липсваща на мнозина от днешните тийнейджъри. Това е заключението на Деймън според изследване, направено в Центъра за младежта в Станфорд: около 20% от гимназистите докладват, че вършат дейности, които не са свързани само със самите тях. Болшинството от младежите са или инертни, или работят много, но без цел или са пълни с идеалистични мечти, но не притежават добре обмислен, рационален план.
Родителите, са ключови в това да направляват децата си към целенасоченост, но училищата също имат важна роля в процеса. Както пише Деймън, когато говорим за ориентиране на младежите какво бъдеще е обещаващо и стойностно, има още много работа за вършене.

Деймън и други експерти предлагат на преподавателите и училищните директори няколко практически стъпки, подпомагащи учениците в това отношение.
1. Правете паралели между уроците по литература и живота на тийнейджърите
Когато обсъжда „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси с дванадесетокласниците си, Анна Вейсгербер ги насърчава да търсят предназначението и есенцията на персонажите, за да сглобят пъзела как недостатъците им са предначертали един ужасяващ път. „Сюжети като този карат учениците да се замислят защо хората извършват дадени действия, докато разискват върху „доброто“ и „лошото“ поведение. Децата започват да разбират времето и мястото на произведението и как би могло да има паралели с техния живот“, добавя учителката. Изисква от учениците си да отразяват повтарящите се художествени тематики и да прилагат прозренията от тях в собствения си житейски цикъл. „Винаги им казвам, че за живота няма наръчник, но пък той идва с прекрасна литература“.

2. Говорете за „защо“
„Всяка част от учебния материал трябва да се преподава с въпросителната „защо“ на преден план“, пише Деймън. Защо да се учи математика, литература или биология? Учениците биха могли да оценят по-добре даден предмет ако разбират предназначението му, както и какво е карало авторитетите от същото научно поле да му бъдат отдадени. В литературата учителите могат да изследват какво е заставило даден автор да изгради своя герой по избрания начин. Заключителният въпрос е винаги „каква е целта на автора?“, заявява Вейсгербер. „Тогава се случват големите дискусии“.

3. Обяснете каква е целта ви като учител
Като споделят какво е ценно в работата им, педагозите подтикват учениците да се замислят за собствения им път. „Те биха могли да бъдат модел за това как би изглеждала целенасочената личност“, твърди Деймън.

4. Обвържете учебния процес с обкръжаващата действителност

„Връзката между учебния цикъл и истинския живот е скъсана“, споделя Адам Посволски, автор на „Четвърт живот:Пробивът“. Когато това, което се случва в класната стая някак си „увисва“ пред реалността, децата губят интерес към предмета и започват да се отдалечават от него. Посволски окуражава учителите да водят учениците на екскурзии при всяка възможност. „Не можеш да пренесеш истинския свят в една ученическа стая“, добавя той. Въвличането на децата в реална, истинска работа и придобиване на опит биха могли да помогнат децата да усетят връзката между това, което учат и действителността.

5. Популяризирайте доброволчеството и гражданското участие
Всъщност, училищата вече са успешни по отношение на това да насочват подрастващите към полагане на доброволен труд – 26% от тийнейджърите на възраст между 16 и 19 доброволстват. Доброволчеството при децата, дори когато е инициирано от училищата или родителите, обикновено продължава и излиза извън рамките на гимназията, особено когато се съпътства от образователен елемент.

6. Продължавайте да задавате важни въпроси
В началните училища на учениците редовно им се задават въпроси за бъдещето им. За какво мечтаеш? Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Но по време на гимназиалния етап на обучение въпросите са по-фокусирани към плановете на юношите за висшето образование. „Целта в гимназията е да влезеш в най-добрия университет или колеж“, казва Каролайн Уол, първокурсник в университета Джорджтаун, която споделя, че е прекарала гимназиалните си години в стремеж за академичен успех. Нужни са открити, задълбочени разговори между учители и ученици относно целта, както Вейсгербер прави в литературните дискусии, за да може младежите да бъдат подтиквани да се замислят върху ценностите си и как да живеят най-добре.

7. Не само учителите
Треньорите, частните учители и възпитатели са също подходящи за повдигането на темата за смисъла и предназначението. „Необходимо е да има хора в училище, които да казват „Не съм притеснен за същинската ти работа тук, а за това кой си и какви са мечтите ти“, казва Посволски. Подобни хора в гимназията са жизнено необходими. Нийл Шарма, който е треньор по крос вече 17 години в Съмит, Ню Джърси вярва, че маратоните ще им дадат по-голяма самоувереност и чувство за резултатност. „Гледам на подкрепата на децата като възможност да ги изградя, да бъдат по-добри версии на самите себе си, което може да ги отведе до тяхната цел“, добавя той.

Автор: Линда Фланаган
Източник: KQED news, 2 май, 2017
Снимка: KQED news
Превод: Антонио Костадинов

© Всички права запазени 2018 @ Learningtogive.bg