Съдба, която вълнува

Описание на проекта

Срещата с Анита, която е незряща по рождение, бе изключително вълнуваща. Предварително не бях казала нищо на децата. Знаеха само, че ще имаме важен и интересен гост. Исках спонтанно да изразят емоциите си, когато се срещнат с незрящ човек, придружен от куче- водач. Ретривърът Лъки спечели симпатиите им от първия миг, а усмивката на Анита, която не слизаше от лицето й, направи срещата топла, дружелюбна и непринудена.

Наш гост беше и Красимира Величкова. В началото тя показа на децата книгата на дарителите от 3 клас, в която бяха вписани техните обещания от предишната ни среща с нея. Тогава всеки ученик сподели в какво е добър и как би помогнал на друго дете. Краси записа предложенията им и днес оформената книга бе вече факт. Сега идваше отново наш ред- да впишем как сме спазили обещанията си да направим добро.

След това Краси представи накратко Анита, разказа за ролята на кучетата- водачи и предостави на самата нея да разкаже повече за себе си.

Ани грабна сърцата на децата от момента, в който започна да говори. Лицето й сияеше и усмивка огряваше лицето й през цялото време, докато говореше. Вмъкваше шеги, а това правеше разказа й още по – интересен за малките ученици. Разказа за това, че е родена сляпа, за проблемите, с които се е сблъсквала, за съучениците след 8 клас, които не са я допускали до себе си, за учителите, които също са я игнорирали…

Но това, което силно бе впечатлило децата и което те ми споделиха после, беше: Тя наистина ли никога не е виждала родителите си? И света наоколо? И приятелите си? И кучето? И как тогава е така усмихната? И разказва такива весели истории?

Ани разказа интересни истории с Лъки, нейния верен приятел и помощник в ежедневието; за трудностите, с които се сблъсква, когато трябва да се придвижи в града или да пътува. Но въпреки всичко тя работи, чувства се полезна, защото помага на други хора като нея; забавлява се с приятели; чете, ползва социални мрежи и общува с другите.

Учениците за първи път се срещнаха лице в лице с незрящ човек и си говореха с него. В следващите дни някои от родителите, които срещнах, споделиха, че цяла вечер децата са разказвали вкъщи подробности от срещата, защото са били силно впечатлени.

Убедена съм, че срещата с Ани събуди едно ново усещане у децата- умението да съпреживееш болката на другия, да се поставиш на негово място и да погледнеш света през неговите очи. Не само да говорим колко е важно да бъдем толерантни към различните, а да седнем заедно с някой от тях и да чуем една конкретна история, да се потопим в една истинска съдба, не от книга или филм, а с реален човек пред нас.