Сандвич на класа

Описание на проекта

Проведохме двата часа по темата последователно в един и същи ден. Предварително бях разделила децата на групи и те самостоятелно бяха разпределили задачите кой какво точно да донесе. Знаеха, че ще правим сандвичи и си представяха миналогодишното правене на сандвичи – изработване и хапване. Този път им казах, че ще имаме урок по „Научи се да даряваш“. Децата бяха изненадани и нетърпеливи да разберат какво точно ще се случи. Една седмица предварително идваха да ме питат какво точно ще си говорим. Усещаха, че няма да правят обикновен сандвич.

Дойде и дългоочакваният ден. Всеки донесъл, каквото трябва, никой не е забравил. Нямат търпение да дойде часът. Въпреки, че имат едно наум, все пак никой не си и представяше такова развитие на действието в края. Доста интересно се получи. И така…

Първо искам да Ви кажа, че този урок според мен имаше прекрасен завършек и всеки беше щастлив и доволен, защото цялата седмица бяхме отделили да говорим по другите теми от „Научи се да даряваш“, свързани с работата в екип, личното мнение, различната гледна точка и др.

Аз слях двата часа. Никой не се нуждаеше от почивка. Бях си донесла от вкъщи едно сандвичле. Показах го на децата. Казах им, че това ми е закуската за днес, но много бих искала да го споделя с тях. Попитах ги дали ще стигне за всички. Естествено, че нямаше! Беше много малък, а ние сме много! Така ги мотивирах всеки да си направи сандвич, но работата ще е в група с други деца. Направете най-вкусния сандвич, по ваш вкус! Готово – всеки носеше по нещо и всяка група имаше необходимите съставки за прекрасен сандвич. Поговорихме за това какво ще сложат вътре, какво обичат, какво не и подсказахме, че ние сме различни и външно, и начинът на мислене и нашите вкусове. Групите трябваше да се съобразяват, всеки да работи, всеки да се чувства значим, но и накрая всеки да има какво да хапне.

Голямото правене на сандвичи започна. Измихме ръцете отворихме кутиите с материали. Всяка група разполагаше с голяма франзела. Мазаха хляба, поставяха месо, кашкавал и много зеленчуци. Всички продукти бяха предварително нарязани вкъщи.  От окото на възрастен някои сандвичи изглеждаха доста апетитно, но имаше такива, които нямаха досатъчно продукти и не изглеждаха особено привлекателно. Вътре в мен възникна съмнение за крайния резултат от урока, занейки следващите събития. Ще има ли недоволни накрая? Нека видим.

След като направиха сандвичите, разрязах франзелите на четири по-малки сандвича. Децата предполагаха, че е парче за всеки в групата. Да, ама не! Накрая издадох замисъла. Всеки трябваше да даде собственото си парче сандвич на друго дете на случаен принцип. Теглихме листчета с номера. Насреща ми имаше толкова изненадани погледи, объркани физиономии, но и усмивки. Разменихме сандвичите и чак тогава всеки си похапна. С изненада открих, че нямаше сърдити лица, а пълни усти и греещи очички. Трудът беше впечатлил децата, а не външният вид или съдържанието на сандвича.

Попитах ги: „Как се почувствахте, след като разбрахте, че трябва да си дадете сандвича на друг?“. Имаше разнообразни коментари – един не се беше почувствал добре, друг малко добре, но и малко зле, по-голямата част обаче били приятно изненадани и никак сърдити, защото „все пак аз си дадох сандвича на приятел“. Повечето бяха оценили труда на другия и нямаше останал снадвич или гладно дете накрая. Всички бяха щастливи и доволни.

Последва и още едно правене на сандвич. Изработихме общ сандвич на класа. Голяма франзела, в която всеки дойде и сложи нещо. Накрая се получи прекрасен претъпкан сандвич на 2 г клас. Този, съгласиха се всички, щеше да стигне за всеки. Разрязах го на малки филийки и всеки си хапна своя дял. Почувстваха са едно цяло! Беше прекрасно!

Накрая поговорихме за „Кухня за бедни“ – знаят ли какво е това и откдъе са чули.