Невидимите хора

Описание на проекта

Идеята за този урок ми дойде, след като станах неволен слушател на разговор между моите ученици. Коментираха книга със заглавие „Невидим“. Погрешно предположих, че става въпрос за странни същества, извънземни, духове… все теми, които често ги вълнуваха в последно време. Но децата казаха: „О, не, госпожо, става въпрос за тези хора, които са стеснителни и винаги са изолирани и стоят в ъгъла.“ Това ме заинтригува, помолих ги да ми донесат книгата и така се роди идеята ми да говорим за „невидимите хора“ сред нас.

Авторът Станислав Койчев- Стан се оказа известен влогър сред малките и по- големи ученици. Освен книгата ми донесоха и негов „органайзер“- книга- тетрадка, в която наред с празните страници, където можеш да си записваш всичко, което те вълнува, има и много полезна учебна информация- от столици на държави, мерни единици, празници, важни исторически събития и т.н. Стан разказва от гледната точка на ученика- който не винаги се чувства добре в училище, има своите силни страни и слабости, своите победи и поражения, но смята, че училището е важно, място, където можеш да се доказваш и да израстваш. Предполагам и затова децата толкова го харесваха, имаше гледна точка, близка до тяхната.

Започнахме разговора с това, как биха описали децата „невидимия човек“. Наред с „липса на вяра в собствените сили“, „съмнение, че няма да се справиш“, „нерешителност и притеснения“, на дъската записах техните идеи как другите те карат да се чувстваш: да си самотен, изолиран, отхвърлен, отблъснат, изоставен, незабелязан, пренебрегнат, да си в нечия сянка, да си аутсайдер…

Обсъдихме значението на израза „да бъдеш в нечия сянка“.

Накарах децата да се замислят и да споделят имат ли те самите случай, когато са се чувствали така- пренебрегнати, изолирани, самотни. Оказа се, че всяко дете е изпадало в такава ситуация. Отговорите им мога да групирам така:

• Родителите ги пренебрегват заради по- малко братче или сестриче, на което обръщат повече внимание; казват им да се занимават сами, защото са по- големи.
• Родителите не им обръщат внимание, карат ги да си отидат в стаята или просто да се занимават сами с нещо, защото гледат телевизия или имат гости.
• Родителите не ги изслушват или ги слушат „с половин ухо“, защото смятат проблемите им за маловажни.
• Приятели ги зарязват заради други деца, които се появяват по- късно, и те предпочитат да играят с тях.
• „Приятели“ настройват други деца срещу тях, изолират ги, странят от тях и те няма с кого да си играят.

Тогава ги попитах, дали има случаи, в които със свои думи или поведение те са накарали някое дете да се чувства така, нежелано и изолирано. За да ги окуража да споделят им казах, че често човек не осъзнава какъв ефект ще имат думите и действията му и не винаги съзнателно обиждаме и нараняваме другите. Почти всички деца отново разказаха история, в която те са били тези, които са пренебрегнали някого друг, волно или неволно.

Прочетох им главата от книгата, озаглавена „Невидим“, говорихме за това, колко е важно да има някой, който да ти даде кураж, да ти вдъхне увереност, да те накара да повярваш в своите сили, защото има хора, които поради своя стеснителен характер са свити и „невидими“; да бъдат „в нечия сянка“ е тяхно ежедневие, а не отделен случай както при тях.

В края на часа им обърнах внимание на това, защо е важно да бъдем отговорни за своите думи и действия; защо е важно да подаваме ръка, да окуражаваме по- плахите и неуверените.