Синдром на Даун и толерантност в обществото

Описание на проекта

След ден-два им съобщих, че на 15 март ще имаме урок от програмата „Научи се да даряваш”. И, разбира се, ме попитаха кой ще ни гостува 🙂 . Отговорих им, че урокът ще бъде проведен от тях самите. Те „Ах”-наха. Съобщих им темата и оттам нататък те знаеха какво да правят.

Интересното е, че след всеки следващ ден при мен идваха деца и ми казваха, че са се досетили за какво са ми оцветените чорапчета.

„Госпожо, ние вкъщи изгледахме едно клипче за момиченце със Синдром на Даун.” – Ниа

Беше ясно… Децата съвестно се подготвяха за урока, а на някои и родителите много им съдействаха.

И така… Денят беше 15 март (петък). Честно да си призная изпитвах смесени чувства. Притеснявах се как децата са възприели информацията, как са реагирали родителите у дома на поставената задача, но се и радвах, защото знаех, че ще се запознаят с още истини от действителния живот. Знаех, че чутото и наученото в часа ще им е от полза за цял живот.

Темата на днешния час от благотворителната програма беше „Синдром на Даун и толерантност в обществото”. След като съобщих темата, много деца вдигнаха ръце, защото бяха подготвени и искаха да прочетат, да разкажат на съучениците си.

Първи на подиума излязоха Боряна, Ани, Теа и Жанет. Те бяха работили в екип и си бяха разпределили информацията за часа. Първа започна да чете Жанет, последва я Ани, Теа продължи, но разказвайки и Боряна завърши. Момичетата разказаха за Синдрома на Даун – какво представлява, от какво е породен, как може да бъде открит още в корема на майката и видимите черти, които открояват децата със Синдром на Даун от останалите. Те говориха спокойно и ясно. Съучениците им ги слушаха с интерес.

След тях излезе Илия. Когато има поставена задача, Илия винаги разказва информацията си със свои думи. Така и направи този час. Той разказа за добрината на хората със Синдом на Даун, за тяхното поведение сред хората, за това, че не трябва да се притесняваме да общуваме с тях.

Следващият на подиума излезе Лилия. Тя прочете своя материал, в който говореше много описателно за лицевите черти на децата със Синдром на Даун – за очите, за носа, за устата. Децата я слушаха внимателно.

Други ученици нямаха да четат, но бяха разпитвали родителите си и те им разказали това, което съучениците им казаха. Личеше си, че по-голямата част от класа се вълнуваше от темата и се беше подготвила.

На чиновете пред всяко дете бяха чорапчетата – вече оцветени и изрязани. Раздадох им „дъвки” за лепене и ги помолих всеки да излезе и да си залепи чорапчето на дъската.

„Знаех си, че затова са чорапчетата 🙂 . В клипа за Микаела има крачета с чорапчета.” – Ниа

Дъската от бяла стана шарена. С третокласниците дискутирахме, че както са различни техните чорапчета, така са и различни хората по света. Различни са по външен вид, различни са по характер, но ние ги приемаме сред нас. Така и техните чорапчета. Никое с никое чорапче не беше еднакво.

След като поговорихме за различията, беше време да им пусна едно клипче. Клипче за момиченце на име Микаела, което е със Синдром на Даун. И вие можете да го гледате https://www.youtube.com/watch?v=2kJraHIZ_xYHYPERLINK „https://www.youtube.com/watch?v=2kJraHIZ_xY&t=3s“&HYPERLINK „https://www.youtube.com/watch?v=2kJraHIZ_xY&t=3s“t=3s .

„Аз го гледах вкъщи с мама.” – Ниа

Всички деца мълчаха и гледаха клипчето. Беше толкова тихо в стаята, сякаш нямаше никой. По реакциите на децата след клипа личеше, че за някои беше нещо ново това, за което говорихме през часа. За други беше познато. Те се отнесоха толкова положително към клипа, към информацията, към темата.

„Момченцето се казва Крис, момиченцето – Микаела, майката – Силви, а таткото – Краси.” – Ниа

Разказах на децата за датата 21 март – тогава е Международният ден на хората със Синдром на Даун.

„21 март е след няколко дни.” – Боряна

Децата се подредиха около дъската с чорапчетата и запечатахме в снимка днешния урок 🙂 .

След края на часа учениците отлепиха чорапчетата от дъската и някои си ги залепиха от вътрешната страна на гардеробчетата, други от външната до табелката с името, трети казаха, че ще си ги занесат вкъщи.

„Това, че има деца със Синдром на Даун не ги прави различни от нас. Те са добри, усмихнати…” – Стоян