Какво бихте направили с 20 лв?

Описание на проекта

Показах на децата банкнота от 20 лв и ги попитах това много или малко пари са. Бяха разделени в мненията- едни смятаха, че са много, други, че са „нищо“ /по техни думи/. След няколко насочващи въпроса от моя страна, се обединихме около мнението, че дали са много или малко, зависи от човека, който ще ги харчи и от това, за какво са му нужни.

Прочетох им стихотворението на Джани Родари „Бездомният“ и се опитахме да се поставим на негово място. За него много или малко са 20 лв? Какво би си купил с тях, ако ги имаше? За колко време ще му стигнат? Децата бяха единодушни, че с тези пари би могъл да си вземе само нещо за ядене или евтина дреха. И колкото и оскъдно да се храни, те биха стигнали за няколко дни. Така стигнахме до идеята, че парите имат различна стойност за всеки отделен човек, в зависимост от неговото положение.

След това помолих децата да станат от столовете си и да започнат бавно и без шум да се движат в стаята. Когато аз кажа едно число, те трябва бързо да се съберат в групи от по толкова души, колкото е числото. Казах 3 и те оформиха няколко групи от по трима човека. Дадох им една минута заедно да помислят и да дадат екипен отговор на въпроса- какво биха направили с 20-те лв, ако знаят, че могат да ги похарчат за каквото те искат, дори до този момент да им е били отказвано или забранявано това нещо; че имат свободата да направят с тези пари, каквото пожелаят, няма ограничения, няма забрани.

Записах на дъската отговорите им, при което се обособиха няколко групи- за пица, за лакомства, за видео игри. Имаше и няколко отговора, свързани с даряване на храна и дрехи, но допускам, че бяха повлияни от името на проекта и смятаха, че аз това бих очаквала да чуя.

Помолих ги отново да започнат да се движат тихо в стаята, докато чуят следващото число от мен. Казах 4 и те оформиха групи от по 4 ученици. Този път ги помолих да си представят, че са дете от бедна, гладуваща държава в Африка. Да се поставят на мястото на това дете и да помислят то какво би направило с тези пари. Четири от екипите казаха „дрехи и храна“, един- „храна“ и един- „топка“. Записах отговорите им в другата половина на дъската.

Помолих учениците да седнат и продължихме разговора- каква е разликата между техните лични отговори и предполагаемия отговор на дете от Африка? Ако те не си купят това, което искат, ще се промени ли животът им към по- лошо; жизненоважни ли са нещата, които те биха си купили? А децата от бедната страна?

Така стигнахме до разграничаването на ЖЕЛАНИЯ и НУЖДИ. Децата сами казаха, че новият телефон или маратонки са само неща, които би им се искало да имат, но от това не зависи животът им, не ги прави по- добри или умни.

Попитах децата какви валути, освен българската, познават. Всички знаеха евро, долар и паунд. Някои от тях бяха наясно, че 1 лев не е 1 евро, така че беше лесно да обясним, че между валутите има различно съотношение.

В края на урока ги попитах знаят ли кой е Ханс Кристиян Андерсен и кои приказки са чели от него. Споменаха „Дивите лебеди“, „Новите дрехи на царя“ и „Храбрият оловен войник“. „Малката кибритопродавачка“ се оказа нова за тях, което беше добре, защото изгледаха филма притихнали. Накрая няколко от децата ми признаха, че са готови да се разплачат, защото приказката е много тъжна, макар че момичето умира щастливо, с мисълта за обичаната си баба. Попитах ги- според вас, какви са нуждите на Малката кибритопродавачка? Казаха- храна, топли дрехи, дом. Следващият ми въпрос беше- а какви биха били желанията й? Голяма къща, подредена празнична маса с много вкусни неща, близки  и приятели, силен огън в камината, а тя да бъде с „рокля на принцеса“…

Смятам, че първите стъпки в разбирането на децата за разликата между нужда и желание са направени. Сърцата им са чисти и отворени към състрадание и не е трудно да бъдат приучавани защо е важно да бъдем добри, не в показни дейности и акции, а в ежедневието.