Цветовете на разбирателството

Описание на проекта

Започнах часа с молба към децата да се огледаме един друг, за да потвърдим очевидния факт, че всички в стаята сме различни. Те се досетиха, че ако имаше близнаци в класа, щяха да са еднакви, но и това не винаги е така, защото и близнаците имат белези, по които да познаеш кой кой е. Попитах ги- освен по външен вид, по какви други белези могат да се различават хората. Те веднага изброиха- произход, сираци /без родители/, друга държава, с увреждания, бедни- богати, друга религия, друг цвят на кожата, друг език… Записвах отговорите им на дъската.

Попитах ги – всички тези различия показател ли са за това дали хората са умни, добри; решаващи ли са за техните личностни качества? Единодушният отговор беше „не“, който подкрепихме с народната мъдрост „По дрехите посрещат, по ума изпращат.“ Т.е. първото, което хората виждат, е нашият външен вид, но след това те съдят за нас по това, което говорим и  което вършим.

След това им казах, че ще направим няколко опита. Последователно връзвах очите на няколко деца и ги карах да си извадят от раницата определен учебник от раницата. Справяха се, но бавно и следвайки тяхна логика: едното дете каза, че знаело, че учебникът е най- отзад, защото предния час сме го ползвали; другото каза, че си го разпознава по подвързията; а третото призна, че шалът не е бил много стегнат и е успяло да погледне. Тогава ги помолих с вързани очи да извадят определена книга от шкафа в класната стая. Нито едно дете не успя. Едно момиче помолих да си напише името с вързани очи. Беше разкривено и с не много хубав почерк.

Извиках други две деца. На първото вързах очите и го помолих да си облече якето. С доста опипване и въртене се справи. На второто обърнах якето наопаки, след като му вързах очите. Облече го, но без да забележи, че не е както трябва.

Попитах всички деца как са се чувствали докато са търсели учебници, писали или са се обличали. Без да се замислят, отговориха „като слепци“… Тогава ги помолих за една минута да помълчим и да си представим, че наистина имаме проблем със зрението и не виждаме. Докато те седяха със затворени очи, аз тихо им казвах- представете си, че се събуждате, но мракът остава, трябва да станете, да се облечете, да отидете в банята, да закусите, да излезете, да отидете на училище…. И всичко това в мрак. „О, госпожо, ужасно е!“ бяха повечето отговори. „Не е ужасно, а е факт за много хора. Те така живеят всеки ден, ден след ден…“- беше моят отговор. Поговорихме за незрящите, за проблемите, с които се сблъскват в ежедневието. А тези проблеми са свързани както с трудността да се придвижват в градска среда, така и с пренебрежителното, понякога подигравателно отношение на хората към тях… Всички деца изразиха съчувствие, част от тях споделиха истории, в които родителите им са помагали на незрящи да пресекат улицата или да си напазаруват.

Избрах трима ученици за последен експеримент. Застанаха с гръб към класа, зад тях на чина поставих пликче с разноцветни бонбони. Всеки имаше за задача да вземе бонбон с определен цвят. Само един от тях успя, но както сам възкликна: чист късмет. Почерпих всички деца и ги помолих да ми кажат, какъв е вкусът на бонбона им. Изброиха- лимон, ягода, портокал… Попитах ги цветът и вкусът правят ли бонбоните добри или лоши? Всички казаха „не“, „Бонбоните са вкусни, просто са с различен вкус. Ако обичаш лимон, вземаш жълта; ако искаш ягода- червена…“, „Но и да ги омешаш, пак е вкусно.“

Тогава си казахме- колко е хубаво, че в плика има различни бонбони, за всеки вкус. И колко хубаво би било, ако и ние в нашия клас, като бонбоните в пликчето, заедно си живеем и се разбираме. Всички сме различни, но за всеки има място и всеки е важен.

……………………………………..

От темата за различните хора, умишлено акцентирах върху незрящите, защото това е нещо, върху което ще работим с учениците в следващи уроци.

Контрастът в емоциите на учениците по време на часа беше полезен по отношение на по- доброто възприемане на урока и на посланието, което исках да им внуша. След смеха и веселото настроение, докато съучениците им търсеха учебници или обличаха дрехи, последва разказът за усилията на едно незрящо дете да се справи със задълженията си. В тази възраст децата са силно чувствителни и състрадателни и темата за добротата по- лесно стига до сърцата им.