Уважение към собствеността

Описание на проекта

Бях сигурна, че ще се получи интересен разговор с децата, защото темата за собствеността им е позната и … болезнена. Нерядко ги бях чувала да се карат, използвайки изрази като  „това ми е личното пространство“, „не навлизай в личното ми пространство“, а дори и „напусни личното ми пространство“.

Попитах ги най- напред какво разбират под този израз. Всички отговори се въртяха около това, че техният чин, чанта, пособия, дрехи и т.н. са част от личното им пространство. И ако някой ги пипа, чупи, размества, замърсява, това не е хубаво, нарушава личната им зона. Приемат го като вид агресия.

Попитах ги дали им се е случвало да са тъжни или в лошо настроение, да не им се говори с никого. Как се чувстват ако някой им досажда? Те веднага се досетиха, че има и емоционално лично пространство, а не само реално такова. Поговорихме защо е важно да проявяваме разбиране и уважение към собствеността; къде са границите и допирните точки на личната и общата собственост.

Така преминахме към другите две понятия, които записах на дъската- училищна и обществена собственост. Помолих ги да затворят очи и мислено да се разходят в класната стая, из училището, да слязат на двора, да отидат до лавката… След това записах на дъската в две колони кои неща им харесват и кои- не. Попитах ги защо. Отговорите бяха красноречиви- хубавите места бяха чистите, поддържаните, украсените. Другите бяха счупени, развалени, неработещи… Така стигнахме до връзката между собствеността и грижата; да притежаваш нещо, означава и да си отговорен за него.

На въпроса ми, почти всички деца се похвалиха, че имат детски стаи. Бяха категорични, че това със сигурност е тяхно лично пространство. Попитах ги, а кой се грижи за тях, кой ги почиства… Усмихнаха се, досещайки се, че леко съм ги подвела с въпроса. Част от тях казаха, че си оправят леглата, част признаха, че мама го прави все още. Но почти всички помагаха в кухнята- за сервиране, отсервиране, миене… Сега вече беше ясно какво разбираме под грижа и отговорност.

Накарах децата да погледнат още веднъж колонката с обектите в училище, които не им харесват особено и да решим дали можем да изберем един, за който ние да се грижим. Всички единодушно избраха класната ни стая, защото нейният спретнат вид зависи само от нас; всички други са общи и ще е по- трудно да контролираме нещата.

Предложих им да си дадем срок, една седмица, в която класната ни стая да е в безупречен вид. Те бяха така ентусиазирани, че ме попитаха защо само една, не може ли до края на годината. Казах им да започнем с по- кратък и реален срок; ако ние се справим с  една, ще можем и две, и месец, и повече. По- добре да сме уверени в малките стъпки, отколкото да се изхвърляме с големи обещания.

И така, до следващия четвъртък – няма да има отпадъци по чиновете и по пода, ще поливаме цветята, ще си оправим украсата в класната стая и ще се стараем да не нарушаваме личното пространство, реално и емоционално, на другите. Това беше предизвикателството, което поехме.

Независимо как се справяме, ще насърчавам децата да се стараем повече и леко да удължаваме срока на това поведение.